Дъждът плющеше по лицето и разбиваше ручеите от сълзи стичащи се от очите ми. Мрачно студено и тъмно е навън, а в твоята стаичка е така топло и уютно. Колко пъти сме били заедно в нея. Колко обичах да бъда с тебе там, да те докосвам, да вдъхвам мириса на косите ти да те птргръщам. Познавах всяко кътче, всеки предмет и всяка прашинка ми бяха неимоверно скъпи, дори и само защото ти си ги докосвала с нежните си ръце. Завиждах им, че могат да са близо до тебе. Светлината от прозореца едва осветяваше присъствието ми. Дори и да надникнеш навън, за тебе ще съм само непознат силует нахално взиращ се в миналото. Единствено сърцето може би ще ти подскаже за един отчаян мъж стоящ под дъжда измокрен до кости и нищо не търсещ. Единствено сърцето ще те върне към спомена за отминалите години болезнено врязващи се като бич в съзнанието ми. Болеше ме, болеше ме и никоя физическа болка не можеше да се сравни с това което чувствах. Никоя мъка не беше по силна от тази таяща се сега в душата ми. Никоя тъга не можеше да превземе ума ми така като тази по тебе.
